|
ИСТОРИЯ
Името
През всичките години, от своето основаване до наши дни, селото сменя няколко имена. За първи път е споменато в летописите на
Никополския санджак от 1515 г., където е записано под името „Исвоте”. В други турски документи е записано като VIRATCA (Виратча),
Израч - 1548 г. и IVRACA (Ивраджа) - 1570 г. В последствие е прекръстено на „Вратца”, за произхода на което съществуват две легенди. Първата е
свързана с това, че селото се намира в затворена котловина и пътя свършва в него, поради което е било наречено с думата “врата”, т. е. “оттук
влизаш и само оттук излизаш”. А втората е, че непосредствено преди влизане в селото е имало построена врата, която е и дала името му. Мястото,
където тази врата “стояла до след турското робство”, не е тясно и такова съоръжение не би имало смисъл, освен ако не е изпълнявало ролята на
“триумфална арка” или селище от затворен тип. Важно е да се отбележи, както ще стане ясно малко по-надолу, че селото в тези години е било със
специален статут на „войнуганско село”, поради което е контролиран достъпът до него. В доказателство на гореспоменатото може да се има в
предвид и първото име, под което се среща селото от 1515 г. – „Исвоте”. Така би се изписало на турски език селище, което се казва Своде/Своте,
което пък е близко по смисъл на думата “свод” - синоним на арка и врата, смислово съвпадащо с името „Вратца”. Историческа справка доказва, че
в този период (след XVI в.) на територията на българските земи са съществували общо 3 селища под името „Вратца” (две села и един град). Градът
и до ден днешен се казва Враца, както и другото селище, намиращо се на 7 км. от Кюстендил.
Според други изследователи и краеведи името на тракийската крепост, която се е намирала на 2 км източно от днещния архитектурен резерват, най-вероятно се е
казвала "Вратица", което на тракийски означава "крепостта край изворите". В подкрепа на това твърдение е големият разлом в района на крепостта, където и
до ден днешен извират общо 36 извора.
След 1950 г. с. Вратца (Ловешко) е прекръстено на „Стефаново” на името на местен антифашист (Стефан Пашев), новата част на което е преместено на
главния път Ловеч – Априлци, а старата част, отстояща на 3 км. в страни е обявено са Архитектурен резерват - Старо Стефаново.
Античност и Средновековие
Село Старо Стефаново (до 1950 г. с. Вратца) се откроява с изключително богата история. Доказано е, че е едно от най-старите в областта.
В околността са открити две тракийски могили. Случайно намерени при оран фрагменти от глинени съдове, бронзови предмети и
монети доказват, че мястото е обитавано дълбока древност. На север от селото е минавал римски път, като близко до него стоят останките от
античната крепост „Калето” и средновековната крепост „Крушака”, служили като отбранителен вал по главния път от Улпия Ескус (дн. с. Гиген на р. Дунав)
през Хемус (дн. Стара планина) и Филипопол (дн. Пловдив) за Бяло море.
Съществуват сведения, че през Средновековието селото е било със специален статут на войнуганско село и като такова е ползвало множество данъчни привилегии.
Войнуганите или войнуците са пълноправни бойци в армията, участвали в походите облечени в ризница, идва и названието им „войнугани”.
Имали са право да притежават наследствени земи и всъщност са били част от военната класа.
Етимологичният характер на голямата част от изброените във войнуганските списъци имена (Драгню, Радивой, Добриян, Радмун, Добродан) навеждат
на мисълта, че заселниците във Вратца са били тясно свързани със средновековната крепост Ловмч (дн. Ловеч).
Възможно е селището да е възникнало в XV в. след завладяването на крепостта от турците и изселването на нейните обитатели към планината или,
още по-вероятно, да е съществувало и преди падането на Втората българска държава под османско робство като ловно имение на владетелския род
от Ловмч (планината наоколо и досега е богата на дивеч, предимно глигани).
Първият официален писмен документ фигурира от XVI в. в летописите от Никополския санджак от 1515 г., където е записано под името „Исвоте”.
В два турски данъчни списъка на войнугани от кааза Лофча се споменава под името Израч (1548 г.) и Ивраджа (1570 г.).
Едно предание отпреди няколко века разказва, че по тези места в края на ХVII и началото на ХVIII век се разразила страшна чума. За да оцелеят,
хората го преместили в уединена местност между деретата на две реки. Жителите му помагали на преминаващите през планината впрягове и поради
това получавали административни облаги - данъците им били наполовина, т.е. новите османски власти запазват привилегирования статут на селото.
Османците съхраняват заварената войнишка организация на местното население главно в земите на север от Стара планина, поне до момента, до когато
фронтовата линия на османските завоевания не се измества достатъчно на северозапад. Тук за дълго време, докъм средата на XVI в., местните българи
са включени в различните формирования на османските въоръжени сили. Това са многобройни групи от потомци на старото войнишко население,
за което османските хронисти отбелязват, че още в хода на завоеванието се правят опити за привличането му на османска страна. Изследователите са
единодушни, че войнугският състав е преимуществено от българи, но допълват още, че техните задължения към османската власт са полувоенни,
сиреч изпълняват обслужващи армията дейности като осигуряване на обоз, отглеждане на коне, косене на трева, сушене на сено, събиране на дърва
за огрев и пр.
Възраждане
×
![]()
През всичките години Османско владичество населението на Старо Стефаново успява да се запази чисто българско, будно и трудолюбиво.
Отдалечеността на селото от удобни пътища през несигурните времена на робство е било предимство, въпреки че в по-ново време именно този факт
ограничава възможностите за стопанската дейност и става причина жителите да напускат селото. Родом от Старо Стефаново е Иван Йонков – Вратцалията
(по-известен в историята като Иванаки Йонков - Кюркчията),
един от първите съзаклятници във Велчовата завера. Иван Йонков е роден около 1800 г. в село Вратца, Ловешко (сега с. Старо Стефаново). Заради
конфликт с двама турци и спасяване на българска девойка от гр. Ловеч той се преселва в Търново. Към името му търговците прибавят още ВРАЦАЛИЯТА или
ВРАЖАЛИЯТА. Учи кюркчийски занаят, поради което сега към името му прибавят КЮРКЧИЯТА. След години става първенец в кюркчийския еснаф и голям
родолюбец. Проявява се като най-активен в подготовката на Велчовата завера. В родното си село Вратца организирал и подготвил за въстанието
многобройна чета. Такава подготвил и в съседното българско село Българене. След предателството на хаджи Йордан от Елена - Велчо Джамджията,
Димитър Софпянлията, капитан Георги Мамарчев и Иванаки Кюркчнята са заловени и осъдени на смърт. На обесването му с Ловеч присъствали
лично Видинският валия Хюсеин паша и предателят на въстанието – еленският чорбаджия хаджи Йордан Кисьов.
Първото училище в селото датира от 1854 г., когато се е помещавало в дома на свещеника Давид –
игумен на Троянския манастир, последовател и куриер на Васил Левски. През 1964 г. местните жители издействат ферман за стоителството на църквата
"Рождество Богородично", която за времето си е била една от най-големите в района.
През 1870 г. в селото е основан и таен революционен комитет, като Апостола и Матей Преображенски - Миткалото често посещавали селото.
Нова история
След Освобождението местното население участва активно във войните за Национално обединение (1885, 1912-1913, 1915-1918, 1939-1945 г.) в редиците на
34-ти Троянски пехотен полк, включен в състава на Девета плевенска пехотна дивизия. Наречен е „Троянски“ поради преобладаващия брой войници от
Балканския край. Гарнизонът па полка се намира в Ловеч. Паметни в историята остават сраженията при Чаталджа (1912 г.), Дренова глава (1913 г.), Дойран
(1915 - 1918 г.) - превърнало се в "Епопея", както и много други. Днес в двора на църквата е построеният с дарения Войнишки паметник, на който са изписани
имената на всички бойци от селото, загинали във войните.
Списъци със загиналите войници от с. Вратца (дн. с. Стефаново) във войните за национално обединение:
- Балканските войни (1912 – 1913 г.)
- Първата световна война (1915 – 1918 г.)
- Втората световна война (1939 – 1945 г.)
По време на антифашистката съпротива, цялото село се прославило с това, че било средище на ятаци и партизани. И до днес то носи името
на роденият в селото Стефан Маринов Пашев (Асен) (23.I.1906 – 26.VI.1942) – деец на революционното работническо движение. След 22 юни
1941 постъпва в специалните части на Съветската армия за действия в тила на хитлеристите. През август
1941 заедно с други българи - политемигранти, ръководени от Мирко Станков (командир), преминава в България с подводница. Заловен от полицията в
Котел на 10 септември 1941. Съден по процеса на парашутистите 1942; осъден на смърт и разстрелян в София.
Важна дата от новата история на Старо Стефаново е 27 октомври 1982 г., когато е обявено за Архитектурен резерват и за паметници на културата
са определени 96 обекта. Всичко това предопределя нова насока за развитие
на селото - а именно развитието на културно-познавателния и селски туризъм в автентична атмосфера от времето на Възраждането.
От както е обявено за архитектурен резерват, селото се превръща и в снимачна площадка на някой любими български филми, а местното население активно участва чрез реквизит
и статично участие.
Филмите, заснети в Старо Стефаново може да разгледате в отдел Филмография.
© Архитектурен резерват СТАРО СТЕФАНОВО 1982 г.
|
